Главная АвторыЖанрыО проекте
 
 

«Човекът, който не се ръкуваше», Стивън Кинг

Найти другие книги автора/авторов: ,

— Казвам се Хенри Брауър — каза той.

Дейвидсън веднага се втурна към него, за да се ръкува, всъщност той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще грабне ръката на Брауър. Тогава се случи нещо странно — Брауър пусна вестника си и дръпна ръцете си така, че да не могат да ги пипнат. На лицето му се изписа ужас.

Дейвидсън спря объркан, повече смутен, отколкото ядосан. Той самият бе на двадесет и две — Боже, колко млади сме били всички тогава — и беше малко зелен.

— Извинете ме — каза Брауър напълно сериозно, — но аз никога не се ръкувам!

Дейвидсън премигна.

— Никога? — каза той. — Колко странно. И защо не? — Е, аз ви казах, че той беше малко зелен. Брауър прие нещата по най-добрия възможен начин, с открита (но доста разтревожена) усмивка.

— Тъкмо се връщам от Бомбай — каза той. — Това е едно особено, претъпкано, мръсно място, пълно с болести и зарази. Хиляди лешояди крачат важно по самите градски стени. Бях там в едно търговско представителство в продължение на две години и съм развил у себе си ужас от западния обичай да се ръкуват хората. Зная, че това изглежда глупаво и невъзпитано, но не мога да го превъзмогна у себе си, така че ще ви бъда задължен, ако го приемете без неприятни чувства…

— Само при едно условие — каза Дейвидсън с усмивка.

— И какво е то?

— Само ако дойдете до масата и изпиете една чаша от уискито на Джордж, докато ида да повикам Бейкър, Френч и Джак Уайлдън.

Брауър му се усмихна, кимна и прибра вестника си. Дейвидсън направи кръгче с палец и показалец, после хукна да търси другите. Ние с Брауър се приближихме до облицованата със зелено маса, а когато му предложих питие, той отказа с благодарност и си поръча една бутилка за себе си. Помислих си, че това може да е свързано със странния му навик и нищо не казах. Познавам хора, чийто ужас от микроби стига до там, че и по-далече… а може би и много от вас познават такива хора.

Няколко души кимнаха в знак на съгласие.

— Тук е приятно — каза Брауър замислено. — Откакто се прибрах от чужбина, избягвам всякакви връзки. Не е хубаво за един мъж да е сам. Мисля си, че и за най-саможивите мъже би било ужасно наказание да са откъснати от естествените човешки контакти! — той каза това странно натъртвайки и аз кимнах. Бях изпитвал такава самота в окопите, обикновено нощем. Изпитах я отново, още по-остро, след като научих за смъртта на Розали. Усетих как чувствата ми към него се затоплят, въпреки сдържаната му ексцентричност.

— Бомбай сигурно е забележително място — казах аз.

— Забележително и … ужасно! Там има неща, за които дори не сме сънували в нашата философия. Реагират на колите по много забавен начин — когато ги видят, децата се дръпват страхливо назад, а после тичат след тях по няколко пресечки. Те смятат че самолетите са нещо ужасяващо и неразбираемо. Разбира се, ние американците възприемаме тези изобретения съвсем невъзмутимо, дори с безразличие, но аз Ви уверявам, че моята реакция бе точно като тяхната, когато видях на един ъгъл как просяк гълта цял пакет стоманени игли и после ги изважда, една по една, от отворените рани по върховете на пръстите си. Това е нещо, което жителите на тези райони възприемат като даденост.

— Може би — добави той мрачно — тези две култури никога не е трябвало да се смесват, а всяка е трябвало да пази своите чудеса за себе си. За един американец като вас и като мен, да изгълтаме пакет игли би довело до бавна ужасна смърт. А що се отнася до колите… — Той замълча и на лицето му се появи хладно, помръкнало изражение.

Тъкмо щях да отвърна, когато се появи Стивънс с бутилката скоч за Брауър и веднага след него дойде Дейвидсън, заедно с другите.

Дейвидсън изпревари представянето, като каза:

— Всичко им казах за твоята малка особеност, Хенри, така че няма защо да се притесняваш. Това е Даръл Бейкър, онзи страшен на вид тип с брадата е Андрю Френч, и на последно място, но не най-маловажен е Джак Уайлдън. Вече познаваш Джордж Грегсън.

Брауър се усмихна и кимна към всеки от тях, вместо да се ръкува. Появиха се чипове за покер и три нови колоди карти, и играта започна.

Играхме в продължение на повече от шест часа и аз спечелих някъде към двеста долара. Даръл Бейкър, който не беше много добър играч, изгуби около осемстотин (все едно, че бълха го ухапала, баща му бе собственик на три от най-големите фабрики за обувки в Нова Англия), а останалите си поделиха загубата на Бейкър и всички получихме горе-долу по равно. Дейвидсън имаше няколко долара повече, а Брауър няколко долара по-малко. Въпреки това, за Брауър никак не беше малко да има колкото другите, защото картите му бяха много лоши през по-голямата част от времето. Той бе много добър и в традиционното теглене на пет карти, и в по-новия вариант на играта със седем карти. Помислих си, че няколко пъти той спечели само с хладнокръвни блъфове, които аз самият бих се поколебал да опитам.

Забелязах едно нещо: въпреки, че той пи много — до момента, когато Френч се подготви да раздаде последната ръка, той почти бе изпразнил цялата бутилка — това по никакъв начин не се отрази на речта му, качеството на играта му не се влоши, и за миг не се отклони от фикс-идеята си за докосването на ръцете. Когато спечелеше мизата, не я докосваше, преди всички да са сложили чиповете си. Веднъж Дейвидсън си постави чашата доста близко до лакътя му, Брауър бързо се дръпна назад, за малко щеше да разлее собственото си питие. Бейкър го погледна учуден, но Дейвидсън подмина само с една забележка.


Еще несколько книг в жанре «Научная Фантастика»