Главная АвторыЖанрыО проекте
 
 

«Човекът, който не се ръкуваше», Стивън Кинг

Найти другие книги автора/авторов: ,

Стивънс сервира напитките и малко след осем в онази мразовита зимна нощ, повечето от нас се оттеглиха в библиотеката. Известно време никой нищо не каза, единствените звуци бяха пращенето на огъня в камината, приглушеното почукване на билярдните топки, а отвън пронизителният писък на вятъра. И все пак тук вътре на № 249 — 35-та Източна улица бе достатъчно топло.

Спомням си, че Дейвид Адли бе от дясната ми страна онази нощ, а Емлин МакКарън, който ни бе разказвал веднъж ужасяваща история за една жена, която родила при доста необичайни обстоятелства, бе от лявата ми страна. До него бе Йохансен, със своя „Уол Стрийт Джърнъл“ свит в скута му.

Стивънс влезе с малък бял пакет и без никакво колебание го подаде на Джордж Грегсън. Стивънс е идеалният иконом, въпреки лекия си бруклински акцент (а, може би, поради него), но най-големият му плюс, поне според мен, е това, че той винаги знае на кого да даде пакета, в случай, че никой не го поиска.

Джордж го пое, без възражение и за миг остана неподвижен в стола си с висока облегалка, без да откъсва поглед от огъня, достатъчно голям, за да се опече на него едричък вол. Видях как за миг погледът му се спря върху надписа, изсечен в централния камък над камината: ВАЖНА Е ИСТОРИЯТА, А НЕ КОЙ Я РАЗКАЗВА.

Той разкъса пакета със старите си, треперещи пръсти и хвърли съдържанието му в огъня. За миг пламъците се превърнаха в дъга, чу се тих смях. Обърнах се и видях Стивънс, изправен в сянката до вратата към фоайето. Бе хванал ръцете си зад гърба. Полагаше усилия лицето му да е безизразно.

Предполагам, че всички леко подскочиха, когато стържещият, леко раздразнителен глас, разкъса тишината. Е, поне аз подскочих.

— Виждал съм как убиват човек точно в тази зала — каза Джордж Грегсън, — въпреки че никой съд не би осъдил убиеца. Но в крайна сметка той сам се осъди — и стана свой собствен екзекутор!

Докато палеше лулата си, последва пауза. Около набръчканото му лице се понесе облак синкав дим и той замахна и загаси клечката с бавния театрален жест на човек, който има сериозни болки в ставите. Хвърли клечката в огнището и тя се приземи върху изпепелените останки на пакета. Проследи с поглед как пламъците обгарят дървото. Острите му сини очи гледаха замислено под рошавите посивели вежди. Носът му бе голям и извит, устните му тънки и стегнати, раменете му бяха прегърбени и стигаха почти до тила му.

— Не ни тормози, Джордж! — изръмжа Питър Андрюс. — Изплюй камъчето!

— Няма страшно. Имайте малко търпение. — Всички ние трябваше да изчакаме, докато той запали лулата си. Когато дъното й се покри с хубави въгленчета, той скръсти големите си, леко треперещи ръце върху едното си коляно и каза:

— Добре тогава. На осемдесет и девет съм, а това, което ще ви разкажа се случи, когато бях на двайсетина години. Във всеки случай беше през 1919 и аз току-що се бях върнал от Голямата война. Годеницата ми бе умряла пет месеца преди това, от инфлуенца. Тя беше само на деветнадесет и се страхувам, че пиех и играех карти много повече, отколкото трябва. Тя ме чака в продължение на две години нали разбирате, и през това време получавах по едно писмо всяка седмица. Предполагам разбирате защо така тежко преживявах всичко. Не бях религиозен, в окопите ми се струваше, че общите принципи и теории на Християнството са направо смешни, нямах и семейство, от което да получа подкрепа. Така че мога да кажа съвсем откровено, че добрите ми приятели, който ми помогнаха да мина през това изпитание, почти не ме напускаха. Те бяха петдесет и три (повече, отколкото има един среден човек!): петдесет и две карти и бутилка уиски „Къти Сарк“.

Бях се настанил в стаите, в които и сега живея, на улица Бренън. Но тогава наемът бе много по-нисък и по полиците имаше много по-малко шишенца с лекарства, хапчета и илачи. Прекарвах по-голямата част от времето си тук, на № 249В, защото винаги се намираше по една игра покер.

Дейвид Адли го прекъсна и, въпреки че се усмихваше, струва ми се, че той въобще не се шегуваше.

— А Стивънс беше ли тук по онова време, Джордж?

Джордж погледна към иконома.

— Ти ли беше Стивънс или е бил баща ти?

Стивънс си позволи една едва доловима усмивка.

— Тъй като 1919 е била преди повече от шестдесет и пет години, господине, значи е бил дядо ми, ако позволите.

— Имаш пост, който се предава по наследство, така ли да приемем? — каза Адли замислен.

— Както искате го приемете, господине — отвърна Стивънс тихо.

— Като се замисля сега — каза Джордж, — намирам поразителна прилика между теб и твоя… дядо ли каза, Стивънс?

— Да, господине, така казах.

— Ако ви сложат един до друг, ще ми бъде много трудно да кажа кой кой е… но това няма никаква връзка, нали?

— Не, господине.

— Бях в игралната зала — точно зад онази малка врата там — и си редях един пасианс, когато се срещнах за първи път с Хенри Брауър. Бяхме четирима души, готови да играем покер, трябваше ни само пети, за да тръгнат нещата. Когато Джейсън Дейвидсън ми каза, че Джордж Оксли, петият, с когото обикновено играехме, си счупил крака и бил в гипс, на легло, по всичко изглеждаше, че тази вечер няма да има игра. Тъкмо си представях как ще завърша вечерта, без да имам с какво друго да се отвлека от мрачните си мислите, освен пасианси и размътващо мозъка количество уиски, когато един човек в другия край на залата каза с приятен глас:

— Ако става дума за покер господа, аз с удоволствие ще изиграя една игра, ако вие нямате някакви възражения.

Дотогава той бе скрит зад един брой на вестник „Уърлд“, така че, когато погледнах нататък, го видях за първи път. Той бе млад човек със състарено лице, ако разбирате какво искам да кажа. Някои от белезите на лицето му бях започнал да забелязвам и аз по своето лице, след смъртта на Розали. Някои, но не всички. Въпреки, че той бе на не повече от двадесет и осем години, това се виждаше от косата, ръцете му и походката му, на лицето му бе изписан богат жизнен опит, а очите му, които бяха много тъмни, изглеждаха не просто тъжни, те бяха направо отчаяни. Той беше направо красавец, с къси подстригани мустачки и тъмноруса коса. Носеше елегантен кафяв костюм, най-горното копче на ризата му бе разкопчано.


Еще несколько книг в жанре «Научная Фантастика»

Танец над бездной, Елена Малиновская Читать →