Главная АвторыЖанрыО проекте
 
 

«Границата Мохо», Линкълн Чайлд

Найти другие книги автора/авторов: ,
Найти другие книги в жанре: Классическая проза, Психология (Все жанры)

ПРОЛОГ

Петролна платформа „Кралят на бурите“ край Гренландия

Според Кевин Линденгуд на петролна платформа можеха да работят само определен тип хора. Прецаканите.

Той седеше навъсен пред контролното табло с мониторите в Сондажния команден център. Зад бронираните стъкла Северно море представляваше виелица от черно и бяло. Вълнуваше се разгневено. Над повърхността се пенеха солени пръски мръсна пяна.

От друга страна, Северно море винаги беше бурно. Въпреки че се извисяваше на триста метра над вълните, петролната платформа „Кралят на бурите“ изглеждаше малка като детска играчка сред необятния океан.

— Какво е положението на „прасето“? — попита Джон Уери, ръководителят на крайбрежното съоръжение.

Линденгуд погледна таблото.

— Намира се на дълбочина седемдесет и един фута и се издига.

— Състояние на тръбата?

— Показанията са нормални. Всичко изглежда наред. Той отново погледна тъмните, облени във вода стъкла. Петролната платформа „Кралят на бурите“ се намираше в най-отдалечения северен край на петролното поле. Ангмагсалик, Гренландия, се намираше на шестдесет и няколко мили на север, макар че в дни като този беше трудно да се повярва, че на повърхността на планетата има нещо друго освен океан.

Да, на петролните платформи работеха само прецакани хора. И за съжаление винаги бяха мъже. Единствените жени, които стъпваха тук, бяха завеждащите връзките с обществеността на компанията и разни социални психоложки. Идваха с хеликоптери, проверяваха дали всичко е наред и заминаваха колкото е възможно по-бързо. А всеки тук бе донесъл със себе си част от недовършената си работа, личните си проблеми и склонността си към невроза. Защото какво друго мотивира човек да работи затворен в метална кутия, крепяща се на стоманени клечки над леденостудено море? Линденгуд нямаше представа кога ще се развихри чудовищна буря, ще го подбере и ще го запокити в небитието. Всички твърдяха, че го правят заради доброто заплащане, но на сушата имаше много други високоплатени работни места. Не. Истината беше, че всеки идваше тук, за да избяга от нещо, или още по-страшно — да избяга към нещо.

От пулта му се чу тихо пиукане.

— „Прасето“ почисти номер две.

— Прието — отвърна Уери.

Фред Хикс на терминала до Линденгуд изпука кокалчетата на пръстите си и хвана вградения в конзолата лост.

— Позиционирам „прасето“ над третия кладенец.

Линденгуд го погледна. Дежурният оперативен инженер беше идеалният пример. Хикс имаше преносим МРЗ плейър първо поколение, на който не беше записал нищо освен тридесет и две сонати за пиано от Бетховен. Слушаше ги постоянно, без да спира, денем и нощем, по време на смяна и почивка, отново и отново. И тананикаше носово и с отворена уста. Линденгуд ги беше чувал до една и дори ги беше научил наизуст. Всички на платформата „Кралят на бурите“ ги знаеха от задъханото тананикане на Хикс.

Според Линденгуд бе малко вероятно влиянието на инженера да благоприятства за разбирането и оценяването на музиката.

— „Прасето“ е на позиция над номер три — съобщи Хикс, нагласи слушалките си и продължи да тананика сонатата „Валдщайн“.

— Спусни го — нареди Уери.

— Прието. — Линденгуд също се обърна към командния си пулт.

В Сондажния контролен център бяха само тримата. Тази сутрин огромната петролна платформа приличаше на запустял град. Помпите не работеха, а сондьорите и техниците се излежаваха в каютите си, гледаха сателитна телевизия в трапезарията за екипажа или играеха пинг-понг или пинбол. Беше последният ден от месеца и това означаваше, че работата трябва да спре, докато електромагнитните „прасета“ се спуснат, за да почистят сондажните тръби.

Всичките десет сондажни тръби.

Изминаха десет минути, после двадесет. Тананикането на Хикс промени темпото си и придоби носова настойчивост. Очевидно сонатата „Валдщайн“ беше свършила и бе започнала „Хамерклавир“.

Линденгуд наблюдаваше екрана и пресмяташе наум. „Прасето“ се намираше почти на девет хиляди фута от океанското дъно. Още хиляда и нещо и щеше да стигне до петролното поле. Трябваше да почисти тръби с обща дължина сто хиляди фута. Като производствен инженер, работата му беше да управлява „прасето“ нагоре и надолу, отново и отново, под зоркия поглед на ръководителя на платформата.

Животът беше прекрасен.

— Положение на „прасето“? — сякаш по подадена реплика попита Уери.

— Осем хиляди и седемстотин фута и продължава да се спуска.

Когато стигнеше до края на третата тръба, най-дълбоката сонда в дъното на океана, „прасето“ щеше да спре и после отново да започне да се издига в бавния, отегчителен и дълъг процес на почистване и проверка.

Линденгуд погледна Уери. Ръководителят на съоръжението беше красноречиво потвърждение на теорията му за „определените хора“. Сигурно твърде много пъти го бяха пребивали на училищното игрище, защото имаше сериозен проблем с авторитета. Шефовете на петролни платформи обикновено бяха сдържани и уравновесени. Съзнаваха, че животът на платформата не е забавен, и правеха всичко възможно да го улеснят за екипажа си. Уери обаче беше същински тиранин. Никога не беше доволен от работата им, крещеше заповеди на подчинените си и на младшите инженери и им се караше и за най-дребното нещо. Оставаше му единствено да размаха камшик и…

Неочаквано таблото на Хикс започна развълнувано да пиука и той се наведе напред и прегледа показанията.

— Имаме проблем с „прасето“. — Хикс извади слушалките от ушите си и се намръщи. — Спря.

— Какво? — Уери се приближи да види монитора. Изключило се е от високото налягане?

— Не. Има смущения в обратната връзка. Не съм виждал такова нещо.

— Пренастрой го.

Еще несколько книг в жанре «Психология»

Бакалейщик, Оноре Бальзак Читать →