Главная АвторыЖанрыО проекте
 
 

«Кралят на петрола», Карл Май

Найти другие книги автора/авторов: ,

Първа глава

The finders

Онзи, който реши да тръгне за Калифорния по обичайния път от Ел Пасо дел Норте през Рио Колорадо, преди да достигне Тусон, главния град на Аризона, ще мине първо през старата мисия Сан Хавиер дел Бак, намираща се на около девет мили от Тусон. Тази мисия е основана през 1668 година и представлява великолепна постройка, която предизвиква учудването на преминаващите оттам хора, че сред дивите области на Аризона са се натъкнали на такъв разкошен монумент на цивилизацията.

С издигаща се на всеки ъгъл от сградата висока камбанария, фасадата на мисията е богато украсена с фантастични орнаменти. Главният параклис има голям купол, а над зидовете се проточват масивни каменни корнизи, леко издадени напред, назъбени като бойна кула и с изящни украшения. Една постройка, достойна за всеки голям град, за всяка резиденция.

Част от мисията е заобиколена от село, където по времето на нашия разказ живееха около триста индианци от племето папаго. Папагосите бяха, а и до ден-днешен са миролюбиво, трудолюбиво и благоразположено към белите племе, което с помощта на изкуствена напоителна система бе превърнало земите си в много плодородна област. Червенокожите усърдно садяха и отглеждаха ръж, пшеница, нарове, тикви, както и други плодове и храни.

За съжаление тези свестни и трудолюбиви хорица си патеха твърде много от набезите на бялата паплач, която бе избрала Аризона за свое сборище. В тази територия, заобиколена от планини и пустини, все едно че не съществуваха държавно управление и власт. Ръката на правосъдието изобщо не достигаше до там, или пък това ставаше в много редки случаи, и ето защо от Мексико и от Щатите се стичаха стотици и хиляди хора, скъсали веднъж завинаги със законите, за да водят такъв начин на живот, който се основава единствено на най-брутално насилие.

Вярно, че в Тусон се намираха войскови части, които имаха задачата да се грижат за обществената сигурност, но всичко на всичко това бяха две роти и следователно съвсем недостатъчни за един район от 300 000 квадратни километра, още повече че при дадените обстоятелства тези герои бяха радостни, ако престъпната паплач ги оставеше на мира. Едва ли можеше да се очаква някаква помощ от тях. Това беше твърде добре известно на хората, поставени извън закона, и ето защо те проявяваха дързост и нахалство, нямащи равни на себе си. Позволяваха си да се появят в непосредствена близост на Тусон и никой не се осмеляваше да се отдалечи макар и на четвърт час път от града, без да помъкне със себе си цял арсенал от оръжия. Един американски пътешественик описа царящите по онова време порядки по следния начин:

«Най-отчаяните негодници от Мексико, Тексас, Калифорния и другите щати намериха в Аризона сигурно убежище от ръката на наказателните съдилища. Убийци и крадци, главорези и комарджии съставляваха основната част от населението. Всичко живо трябваше да ходи с оръжие и кървавите сцени бяха неделима част от ежедневието. И дума не можеше да става за някакво правителство, а още по-малко за съдебна или военна закрила. Единственото занимание на гарнизона в Тусон беше да се напива и безучастно да гледа какво се върши наоколо. Така Аризона бе може би единствената територия в цялата страна, намираща се под закрилящата егида на цивилизовано правителство, където всеки използваше правосъдието в свой собствен интерес.»

И ето че в Сан Франциско се събраха смели мъже с чувство за чест и законност, за да основат Комитет за сигурност, който отначало трябваше да разгърне дейността си в Калифорния, но скоро и в съседна Аризона почувстваха здравата му десница. Ту на едно, ту на друго място из щата започнаха да се появяват дръзки и смели хора — сами или обединени в цели отряди, за да очистят страната от престъпниците. Те никога не си отиваха, без да оставят след себе си съвсем ясни следи на раздаденото от тях правосъдие.

При папагосите край Сан Хавиер дел Бак се беше заселил един ирландец, който навярно също не беше дошъл в Аризона по някакви особено почтени причини. Беше отворил магазин и твърдеше, че продава всевъзможни стоки, но в действителност от него не можеше да се купи нищо друго освен такова бренди, заради чието производство и продажба той заслужаваше единствено прозвището «отровител». Репутацията му беше такава, че свестните хора не се отбиваха при него и избягваха компанията му.

Беше хубав априлски ден, когато той седеше на една от грубо скованите дървени маси, поставени пред къщата му. Изглежда, бе в лошо настроение, защото потропа с празната си чаша по дъсчения плот и след като никой не се появи веднага, за да му я напълни, се извърна към отворената врата и гневно извика:

— Хей, дърта вещице! Нямаш ли уши? Бренди искам, бренди, разбра ли! Побързай, иначе ще дойда да ти помогна!

При тези думи от къщицата излезе стара негърка с бутилка в ръка и му напълни чашата. Той я изпразни на един дъх и накара жената отново да му налее, като измърмори:

— През целия ден не се мерна нито един посетител! Червенокожите негодници не щат да се научат да пият. И в такъв случай не мине ли някой случаен пътник, мога ей тъй да си седя тук и да си съсипвам собствения стомах!

— Няма седи сам — утеши го старата. — Гости идат.

— Откъде знаеш?

— Видяла.

— Къде са?

— По пътя от Тубак насам.

— О, наистина ли? Кои са?

— Не знае. Стари очи не разпознават лесно. Те ездачи, много ездачи.

При тези думи ирландецът стана и бързо сви зад ъгъла на къщата. Оттам можеше да огледа пътя за Тубак. После пъргаво се върна и подвикна на старата:

— Това са the Finders, ясно ли е, the Finders, и то всичките дванайсетина! Те умеят да пият юнашки, работата ще потръгне! Бързо вътре, трябва да напълним бутилки!

Двамата изчезнаха в къщата. След броени минути в селото влязоха дванайсет ездачи, спряха пред дома му и скочиха от конете, които оставиха свободно да обикалят наоколо. Това бяха мъжаги със запусната външност и дързък вид и тъй добре въоръжени, както тогавашните обстоятелства налагаха всекиму в онези области. Неколцина носеха мексиканско облекло, а другите пък идваха от Щатите, което личеше от пръв поглед. Но всичките имаха едно общо нещо: между тях не се намираше нито един човек, на когото да можеш да се довериш.

Те вдигаха шум и крещяха един през друг, подхвърляха си ругатни, а един от тях се приближи до отворената врата, измъкна револвера си, стреля веднъж към вътрешността на къщата и после извика:

— Хей, Пади! У дома ли си, или не, стари отровителю? Излизай с твоята сярна киселина! Жадни сме!


Еще несколько книг в жанре «Современная проза»